Теле-живот в праймтайма

Колкото по-топло става, имам чувството, че хората по-изпращяват. Тези дни сякаш са пуснали в отпуска всички пациенти на клиниките за лечение на душевноболни. И въпреки, че и те са хора и трябва да ги уважаваме, не може да не коментирам простотиите в малкото ни, клюкарско, (пост)комунистическо, (псевдо)демократично, спретнато и морално общество.

…. Хора! Доживяхме! Ето нá, сезона на риалититУ започна. Телевизиите доволно потриват ръчички от свежите постъпления от реклама в часовете на „най-гледаното“ шоу в България (няма значение кое), Ганчо и Цанка и те доволни, защото ще има за какво да си клюкарстват на пейката пред блока с Цанчо и Ганка, политиците също доволни, защото като не са дали хляб на народа, то поне са им дали зрелища (над 50% от обещанията са изпълнени) и гласоподавателите ще се поразсеят малко от евридей риалититу вече 20 години в българския парламент. Цъфнахме и вързахме.

Първото нещо, за което чух да се говори в офиса тази сутрин, беше дискусия по повод миналия конкурс „Мис България“. Всички бяха толкова развълнувани, все едно тяхната жена е спечелила. Това добре. Коментират хората, социализират се. Неприятно ми стана от начина, по който обсъждаха участничките. Говориха за тях, все едно са парчета месо на витрина. За съжаление, това е и конкурсът за мен – изложба на месо. Никога не съм харесвала тези конкурси за красота. Всичко е толкова първично и принизено. Жената на показ като куха обвивка – от нея не се иска много. Трябва да се усмихва, да се поклаща възбуждащо, да помахва елегантно, да цупи устнички сексапилно … и толкова. И да иска световен мир. Толкова ли трябва да може една жена, за да говорят всички за нея? Защо днес никой не говореше за думите на Емилия Масларова в „На четири очи“ по повод забавените пари на семействата, които отглеждат близнаци? Странно. Чудя се дали някога ще се промени формата на тези конкурси и, освен красотата, ще започнат да оценяват и интелекта на жената? Наистина момичето, което спечели, е завършило две висши образования, но познавам доста хора с по две магистратури, които две логични изречения едно след друго не могат да вържат. Висшето образование според мен не е измерител за интелигентността на човека. Понякога, когато случайно попадна на такъв конкурс, имам чуството, че съм попаднала на малко по-лъскава версия на „Червените фенери“ в Амстердам. Но да са живи и здрави момичетата и още конкурси за красота да печелят, щом ги влече.

Другата популярна тема в обществото е „ти гледа ли мюзик айдъл?“. Да, гледах го. И ми иде да повърна. Толкова пошлост на едно място не бях виждала. По-цинично предаване отдавна не бях гледала. Абсурдно е някакъв 200-килограмов, пелтечещ дебелак, със съмнителни качества на музикален експерт да седи и така свободно да обижда. И не само това, но целокупното население да е във възторг от него. Кой точно му дава правото и ефира, за да обижда хората за начина, по който изглеждат? Нали това е шоу за музикални таланти? Неговата работа би трябвало да се ограничава до там, че да казва „ти пееш хубаво – минаваш“ или „не пееш хубаво – не минаваш – ходи си да се упражняваш още“. Но не! То не бяха – много си дебела, с какво си се облякла, този май е в лявата лента, педал, педераст и др. Явно машината на времето е проработила и сме се върнали  при неандерталците. Ама нейсе. Щом на хората им харесва, да си се забавляват. Само, че това вече не е шоу за изгряващи музикални таланти, а е шоу за таланта на Фънки да се себедоказва колко по-циничен и брутален може да бъде. Дори това, че е дебел, не го прави грозен, но начинът, по който говори на хората, го прави уродлив.

И ето – кулминацията, черешката на тортата – VipBrother 4. Предаването сега започна и не мога да го коментирам, но и там се търси скандала и клюката, вместо наистина да правят това, за което са се събрали, а именно да събират пари за хора в нужда. Макар че в България само скандалът продава. Сигурно ако го няма, и 1 лев няма да съберат от Ганчо и Цанка/Цанчо и Ганка. Поне в това предаване (скандалът) не е клюкарски, а политически. Кошлуков vs. Славков (чети Живков), демокрацията vs. социализма (чети комунизма). Честно да си призная, винаги ми е бил симпатичен Кошлуков. Може би заради стила му (или липсата на такъв) на изказване. Интересно ми е докъде ще стигне този цирк. Понеже всеки ден се сблъскваме (аз и жена ми) със закостенели, промити, празноглави многознайковци, ми се иска да видя как ще се справи Кошлуков с такъв закостенял комунист като Другаря Славков (както той сам помоли да бъде наричан). Тодор Славков ме хвърли в оркестъра с изказването си, че иска да върне режима на Тато, ДС и „На всеки километър“ всяка вечер по телевизията. Такъв фанатик на тази тема не съм срещала. Дори е екзотичен (но не и симпатичен) в лудостта си.

Похвалното от всичката тази бълвоч е това, което направиха Иван и Андрей в Music Idol. За момичето, което е ослепяло след побой от мъжа, когото е обичала – Димитър Симеонов, бивш барабанист на PIF и Сленг (вижте муцуната му тук). За съжаление, нейният случай не е изключение, а практика (вероятно не ослепяването, но ежедневния побой). Практика, която много Ганьовци отказват да видят и разберат, ами вместо това обвиняват феминистките, че много си позволявали, много им знаели устите, че разрушавали патриархалните устои и подкопавали позицията на мъжа в традиционната му роля на силният, смел и самоотвержен мачо. Нека. Дано разберат ограничените им мозъци, че това не са просто женски приказки на недоебани мъжемразки и лесбийки. Това е жестоката реалност.

Уроци по пиано

Openly Feminist е пуснала тема за домашното насилие и покрай случката, която е разказала се сетих нещо отдавна забравено.

Спомних си кога за пръв път се сблъсках със случай на домашно насилие. Тогава бях малка и не разбирах за какво става въпрос, но с течение на годините нещата ми се изясниха.

Бях на 7 години, вече ходих на училище от няколко месеца и беше през зимата. Срещу нас живееше скромно семейство – той военен, тя учителка по музика в училище и отглеждаха малкото си момиченце 2-3 годишно. Тогава ги приемах за много мили леля и чичо. До един ден, когато след позвъняване майка ми отвори вратата и там беше тя – съседката. Разплакана стоеше на прага на вратата ни и от плач едвам говореше. Докато си пиеше чая разказа на майка ми, че мъжът й я е напуснал, ей така изведнъж. Просто сутринта след като тя е тръгнала на работа и детето на детска градина, мъжът й дошъл със сестра й и с един камион и за 2 часа изнесли всичко от апартамента им. И си тръгнали. Спомням си, че тя веднага ни заведе в тях да видим какво е. И наистина беше взел всичко – леглата (тяхното и на детето), печката, хладилника, шкафовете, прибори, килимите … изобщо буквално я беше оставил, т.е. нея и детето на голи стени. А! Всъщност единственото, което им беше оставил бяха нейното пиано и половин кора яйца (6, за да сме точни).

Това, което сега ми се струва абсурдно е, че тя плачеше за това колко щял да й липсва и какво щяла да прави без него, че сега ако си дойде иска да си живеят пак заедно и че няма да му се кара толкова за глупости. Сигурно щеше да му прости, ако се беше върнал една седмица по-късно, дори и без да я моли и въпреки, че я е „попляскваше“, но това е, защото я „обича“ (така каза тя и за детския ми акъл беше голямо чудене как така ще я пляска, защото я обича. Според невръстните ми възприятия хората се бият, защото се мразят и май все още е така).

Няколко години по-късно тя се изнесе и отиде да живее другаде, не разбрах къде. А през тези няколко години ходих всеки ден на уроци по пиано при нея. Изведнъж нашите решиха, че трябва упорито да уча пиано. Вероятно внезапно бяха заподозряли, че имам музикален талант. Само, че аз така и не го открих сама за себе си. Но докато мъчех горкото пиано с нещастните си напъни се роди феминистката в мен, а съседката си плащаше сметката за тока. Нищо не е случайно и нищо не е напразно.

Не е за вярване до къде могат да паднат хората, докато вярват с съвършенството на патриархалността. Дали някога жените, които са жертви на насилие в семействата си ще съберат всичко това, което ги спира – страх, псевдо любов, вяра в несъществуващото – ще го захвърлят зад себе си и ще осъзнаят, че трябва да отстояват себе си въпреки всичк(о)и, че са хора.